Политологът Божидар Колов: „Има такъв народ“ е изцяло въображаем феномен, носталгия, шоколадово яйце от детството

„Има такъв народ“  е изцяло въображаем феномен в политически смисъл. Той като носталгия по миналото, като шоколадово яйце от детството. От десетилетия в България си съперничат не политики, не алтернативни идеи за управление на публичните услуги и ресурси, не различни социални интереси, а най-вече екранни символи и образи. От речта на Симеон Сакскобургготски на поляната пред двореца „Врана“ преди точно 20 години, през последователно изградения медиен портрет на Бойко Борисов, до възхода на хора като Волен Сидеров и Николай Бареков – всеки по-значим изборен резултат не просто е минал през телевизора, а до голяма степен е бил създаден вътре в него. Това заяви пред БГНЕС Божидар Колов, политолог и сътрудник към университета на Осло, Норвегия.

„Има такъв народ“ нямаше кампания извън собствената си телевизия, не влезе в дебат с никого от останалите кандидати, не се яви в никоя друга медия, не разясни и без друго твърде общата си и съвсем не алтернативна програма, не влезе в съществен диалог с гражданите“, обясни Колов.

„На пръв поглед – нищо ново под слънцето. От поне две десетилетия посланията на претендентите за изборни длъжности в България са предимно морални и естетически (и напоследък технологични), а техните програми рядко имат съществени разлики. Освен това, проекти като „Има такъв народ“ съвсем не са и българско изобретение. Комикът Пепе Грило в Италия, актьорът Владимир Зеленски в Украйна, музикантът Павел Кукиз в Полша, певецът Мирослав Шкоро в Хърватия и може би най-вече водещият на реалити формати Доналд Тръмп в САЩ до един спечелиха много високи резултати, залагайки на емоции, образи и символи без да предлагат алтернативни по същество идеи за публични политики“, каза още политологът.

Според него тази световна тенденция до голяма степен се дължи на намаляващата през последните десетилетия роля на националните правителства в определящи живота на хората сектори. Сериозните публичните инвестиции, широко достъпните обществените услуги и защитата на интересите на работещите отдавна не са сред ключовите приоритети на повечето държави. Последните се превърнаха най-вече в конкуриращи се помежду си „посрещачи“ на международни инвестиции, смята още той.

„Вземайки предвид и импотентността на голяма част от политиците да предложат нещо повече от по-ниски корпоративни данъци и по-ефективна администрация, единствената „алтернатива на статуквото“ се оказа стратегията въобще да не се говори за статуквото. Разговорът за икономиката и ролята на гражданите в нейното управление беше подменен от разправия за естетика, „морал“, „корупция“, „некомпетентност“, „популизъм“, „фалшиви новини“, културни и всякакви други заплахи за идентичността и т.н. Разговорът за политика беше подменен от аполитичен спектакъл и зрелищни сблъсъци между „личности“, допълни Колов.

Формацията на Слави Трифонов се вписа в тези тенденции по особен начин. Тази партия-холограма символно съчета технократската реторика на „Демократична България“, патриотичната семиотика на националистите, лидерско-мъжкарската поза на Борисов и ангажираността с „обикновения човек“, с която парадираше Мая Манолова като омбудсман, смята политологът.

„Има такъв народ“, обаче, не просто взе „най-доброто“ от всички, но и предложи на избирателите това, което словенският философ Славой Жижек нарича „нов опиум на народа“ – самият народ. Слави Трифонов успя да превърне фестивалното усещане за сплотеност, сила, обща емоция и цел в политически афект и действие. Невъзможността за политическа програма и промяна бе компенсирано, вече по традиция у нас и по света, от единственото въобразимо политическо действие – да се объркат сметките на елита, да се ядоса естаблишмънта“, обясни Божидар Колов.

Но това е именно опиат, а не овластяване. Икономическата програма на „Има такъв народ“ съвпада идеално с тази на ГЕРБ, а предложението за мажоритарна избирателна система даже би бетонирало Борисов (или което и да е било „статукво“) във властта. Нищо от това няма да даде на народа повече контрол върху съдбата си.

„Политическата „алтернатива“ тук е като шоколадово яйце – носталгичен спомен от детството, лъщяща опаковка, кратка сладост и прилив на енергия… на фона на идеен глад и потискащо безсилие. В това състояние на политическото ни въображение всяко партийно съдържание, което е предварително известно би лишило избирателите от електорално наслаждение. Всъщност, удоволствието никога не е било в самата играчка, а в нейното очакване“, завърши политологът.