Карадайъ пусна ВИДЕО с уроци по история заради въпроса на Радев за родината му

С уроци от историята лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ отговори на президента Румен Радев, който с въпроса си за родината рани сърцето на българските турци миналата седмица, пише „Стандарт“. 

Своя философска реч за идентичността, различните форми на идентичност и радикализацията, която ражда изкуствено насаденият конфликт между тях, припомни във фейсбук Карадайъ. Словото му е от семинар на Младежкото ДПС, проведен в Пловдив на 16 март 2019 г., преди европейските избори през май същата година.

Цитирайки материала „Идентичност и интеграция”, Карадайъ обяснява двете форми на идентичност.

Едната е вътрешната идентичност, която включва в себе си род, религия, родова памет и т.н.

Другата е външната идентичност, който включва история, идеали, митове, легенди, държавата – най-вече като форма и образование.

Карадайъ подчертава, че вътрешната идентичност може да се приеме като личностна, а външната като общностна. И дава примери от историята за страшните резултати, когато има конфликт между тях – от прочистването на маврите в Испания, през еврейския и ромски геноцид по време на Втората световна война, до гоненията на българските турци от комунистическия режим.

Конфликтът между идентичностите е предпоставка за радикализация, казва Карадайъ. И подчертава, че темата за идентичностите и диалогът по нея са изключително важни за ДПС.

Това е нужно за нас като ДПС, това е нужно за нас, за нашата Родина, за България, това е нужно за нас като европейски граждани. Този дебат е нужен и прочитът на историята, пречупена пред тази призма – на идентичностите и на интеграцията, е нужна, за да можем да сътворим и да произведем един по-добър свят, едно по-добро общество, в което да живеем и ние, и нашите деца, и нашите внуци, заявява Мустафа Карадайъ.

Ето пълната реч на Мустафа Карадайъ пред Младежкото ДПС на 16 март 2019 г.:

Бих искал да се включа в провокацията за европейската идентичност – какво разбираме ние. Защото има ред теми, които предислоцират към различните форми на идентичност, различните релации на различните форми на идентичност, различните релации на различните идентичности в една форма и нуждата, примерно, от допълнителна форма за идентичност.

В момента чета един такъв материал – „Идентичност и интеграция”, който сигурно в скоро време ще бъде публикуван. Общо взето там се разглеждат две форми на идентичност. Едната е вътрешната идентичност, която включва в себе си род, религия, родова памет и т.н.

Другата е външната идентичност, който включва история, идеали, митове, легенди, държавата – най-вече като форма и образование. И, ако приемем вътрешната идентичност като личностна дори идентичност, а другата като общностна идентичност – така се изграждат и общностите – основно с митове и легенди, стъпвайки на историята. Личната, стъпвайки върху рода и родовата памет – по този начин се изгражда.

Обаче различните конфликти изобщо от историята, които ги знаем как се пораждат от тази призма пречупени, пречупени от идентичностите.

Тези две форми на идентичности понякога пораждат едни такива състояния, в които в едната форма да речем има опити за класация на определена идентичност като по-добра от другата идентичност. В историята сме виждали опити за налагането на тази по-добра идентичност върху другата с различна форма на сила.

Не съм историк, но примерно в края на 15 век, в Испания се взима решение некатолиците или да си заминат, или да станат католици. Маври, евреи и т.н. Резултатът нали знаем какъв е? Една голяма част се изнасят от Испания, но една част остават и уж приемат католицизма, някои може би наистина го приемат. Обаче какво е отношението на доминиращата така да кажа идентичност на католиците към новите католици – тотално преследване и създаване работа на инквизицията. И прочистване на новите католици.

Това се създава в онези условия, когато създаваме конфликти на едната идентичност с другите идентичности. Примерът с испанците е добър. Личната идентичност е и на маври, и на евреи, и на католици, но общата идентичност, външната идентичност, тя е испанската. И, когато налагаме на мнозинството идентичността, личната, като обща за външната идентичност, ние създаваме един конфликт и в личността, и в обществото. Като налагаме примерно личната, вътрешна идентичност на католиците като обща външна идентичност за испанците. И стигаме и до граждански войни.

Сходна е ситуацията и в България, колеги. Имаше опит за налагане на единна нация по време на комунизма от 1964 до 1989 г. И то силово налагане на определена вътрешна идентичност на част от обществото, за да може да наложат една вътрешна идентичност като равна на външната идентичност. Само че в държавата 12% са мюсюлмани, има евреи, има католици и т.н., да не ги изреждаме.
Резултатът какъв е? Стигнахме до ръба на гражданска война. Има и други примери, колеги.

По време на Втората световна война едната вътрешна идентичност като я определяме като доминираща и по-добра над другите, а другите ги оценяваме като лоши и каква беше терминологията – недостатъчни, да речем на евреите и на ромите. Резултатът какъв е? 6 милиона евреи и 2 милиона роми да минат през концлагерите. Това бе катастрофа за цяла Европа и за човечеството.

Това са различни примери за конфликтност в конфликтни ситуации, смесването на външната идентичност с вътрешната идентичност или опитите за налагането на вътрешната идентичност като външна идентичност или да доминира едната идентичност над другата идентичност. Колеги, такива примери днес виждаме ли?

Виждаме! В Европа. Затова се получават и тези радикализации в момента, колеги – създавайки вътрешния конфликт дори в личността на база идентичности.

Всеки един от нас, присъстващите тук в тази зала, имаме една обща външна идентичност като граждани на Република България. Но ние вътре сме с много различна вътрешна идентичност и като етноси, и като религия, и като география, и като родова памет.

Но, когато този конфликт или това налагане тръгне, или тази борба вътре във формата на идентичност и между формите на идентичност, това е урокът от историята – достатъчна предпоставка за радикализация. Има ли предпоставка за радикализация, изникват и различните националистически партии, на които сме свидетели в Европа.

Обаче тук веднага идва и следващият въпрос. Доколко сме си научили урока от историята. Защото, ако днес ние казваме, че политиката е едно такова занимание, че тя събира на едно минало, настояще и бъдеще, ние от миналото трябва да се научим и да си вземем поуката, за да си вършим днешните действия и да си даваме сметка за резултатите, които произвеждаме в бъдеще. Ние взели ли сме си поуката от историята?

Е, добре, една Италия в момента се управлява от националисти. Каква поука сме си взели?! Е, алтернатива за Германия, но какви са делата в Германия.

Друг е въпросът, че Германия претърпя и национални катастрофи точно заради тези въпроси. Във Франция за малко Марин Льо Пен да победи Макрон.

От всички тези неща се вижда, че не сме си взели достатъчно урока от историята. За да стигнем до един австрийски анализатор, който наскоро четох. Той казва: „Колкото повече като време се отдалечаваме от Втората световна война, толкова повече се доближаваме до предпоставките, които създадоха условията за Втората световна война.”.

Тежък въпрос колеги, труден въпрос, голям въпрос. Ние трябва да си даваме сметка за тези неща. И оттам вече идва идеята и необходимостта, която при създаването на Европейския съюз бащите на ЕС на коментирали, но днес лидерите на ЕС не коментират този въпрос – за необходимостта от нова метаидентичност, да го кажем от тази гледна точка.

Защото всеки един от нас има вътрешна идентичност, всеки един от нас има външната идентичност, защо да нямаме обща европейска метаидентичност. Но това по-скоро е философски въпрос, по който в течение на времето ние като политици и хора, които се занимават с общностните процеси, трябва да имаме отношение и мнение.

И ако ние като Движение за права и свободи сме тази по-отворените, които държим да си вземем поуката от историята, скъпи приятели, уважаеми колеги, нека да направим така, че да не смесваме в една кошница ябълки и гюлета. Външната идентичност да не я смесваме с вътрешните идентичности.

Нека да не класираме и да не класифицираме вътрешните идентичности – коя е била по-добра и коя е била по-лоша, коя е на първо място и коя на второ място. Точно по тази начин се създават условията за радикализация, за конфликтност и за проблемност. Няма нужда. Всяка една идентичност е нужна за нас. Ние не се боим от различието. За нас различието е богатство, на нас различието е ценност.

Темата за идентичностите е много важна за нас. Но ние трябва да разбираме идентичността като различни форми на идентичност и различни идентичности в различните форми, за да можем да сме пълноценни и полезни в общностните процеси. Ще ви бъда много благодарен на една следваща  среща основно да се занимаваме само с това и активно да се  включим в този процес.

Това е нужно за нас като ДПС, това е нужно за нас, за нашата Родина, за България, това е нужно за нас като европейски граждани на ЕС. Този дебат е нужен и прочитът на историята, пречупена пред тази призма – на идентичностите и на интеграцията, е нужна, за да можем да сътворим и да произведем един по-добър свят, едно по-добро общество, в което да живеем и ние, и нашите деца, и нашите внуци.